Гостите бушуваха в голямата зала на замъка като море дебели палта от животински кожи наметнати върху куртки от фина вълна. Дребни лордове и обикновени ратници, земевладелци и търговци бяха вълните на това море,а музиканти, качени върху масите бяха малките острови на веселието, от които шуртеше смях и музика. Бързи кораби- кухненски слугини пореха водите издули платната на своите бюстове, а над главите на всички тежко се поклащаше огромното знаме с озъбената вълча глава на Дома Старк от Тъмногорие.
Както старите моряци претръпват от всякое вълнение и солените пръски на никое море не предизвикват у тях ни най-малко чувство, така и лорд Волкос Старк седеше спокоен на големия си стол, сам на масата на подиума.
Музиката го оставяше равнодушен, печеното месо не го караше да преглъща лиги, виното не му носеше опиянение. Усети лек полъх зад себе си и големите му бели зъби се оголиха в усмивка.
-Лиса...
Над него се изсипа водопад от червени къдрици, изгря съзвездие от лунички и две изумрудени слънца го опалиха с жарките си лъчи. 
-Волкос!
От всички спечелени битки само една носеше щастие в душата на Волкос Старк- тази за сърцето на Кума Лиса. Колко години бяха минали? Десет? Петнайсет? Двайсет? Има ли значение?
Приятна тежест от все още млада и стегната плът се разля по скута му. Лиса се плъзна като змия по гърдите на стария войн и обгърна врата му с ръце. Пръстите й зашариха в косата му и освободиха ремъка, който я държеше вързана
. -Какъв си ми рошаав...
Погледна я в очите. Зелените изумруди се смеха закачливо.
- Обичам те...
- Любов...каква прекрасна дума= гласът й бе мамещ, ласкав, нежен.
- От любов правим какви ли не неща. Дечица политат на гарванови криле от високи кули, крале губят ръждиви корони в кървава тиня, дракони отнасят трупове на невръстни девойки някъде към пепелищата на Асшай... Любовта ни кара да летим по-високо от орела, да стъпваме по-гордо от елена, да цъфтим по-красиво от розата. Тя те изпепелява като пустинно слънце или поглъща като соленото море. А понякога...понякога пронизва гърдите като стомана.   
Волкос издиша рязко и с хрип. Бавно сведе глава към гърдите си. Малка рубинено червена вадичка кръв потече по дрехата му. Лицето му застина във физиономия на неверие и отчаяние.
-Ланистър ти пращат поздрави.
Зелените изумруди светеха студено в нощта.  

Лицето на Лиса се свлече като дрипа и Червената шапчица го захвърли в тълпата, която продължаваше да пирува в пиянския си унес. Няколко души бавно и мудно се извърнаха на към подиума, само за да видят как една червена сянка изчезва в коридорите за прислугата.

  Минути по-късно едно невзрачно момиче, облечено в удобните бричове на пътуваща търговка пое юздите на коня, подадени й от кръчмарски слуга пред ханчето на изхода на града. Амбулантката подхвърли сребърник на момчето и се метна на седлото, след което препусна по пътя. Тя бе Червената шапчица Ланистър, а Ланистър, както бе известно, винаги плащат дълговете си.

Текстът е в отговор на литературно предизвикателство. "Червената шапчица в стила на любим автор". А каквото и да си говорим, Мартин ми е слабост. Макар, че в главата ми се върти и историйка за шапчицата в света на любимия ми архимайстер Ригни.