Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.12.2014 00:39 - Анчето
Автор: whitebarde Категория: История   
Прочетен: 3305 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 17.02.2018 22:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 "Чорапът не е подарък, в него се слага подаръка". Годината беше 1956.




Дойде краят на ноември и същинската зима застана на прага, като изсипа тонове валежи, застуди времето от време на време минаваше в рядка суграшица, та Ана започна да се заседява повече вкъщи. Навън селският двор беше подгизнал и изобщо не можеше да се стъпи извън пътеките от наредени едри камъни и няколко тротоарни плочки, кой знае откъде и по какъв начин попаднали в наследството от свекър й,  а пък и самите пътеки бяха изпокаляни и жената гледаше да ги ползва само в краен случай- колкото да отнесе храна и вода на животните. Като си вършеше къщната работа обичаше да си пуска радиото или телевизора- хей така, да бърбори, пък от време на време се случеше, та пускаха и по някоя хубава песен, а от песните в душата на Ана ставаше леко и къщните дейности повече споряха, някак си ритмично отхвъргаха работата ръцете й.   Една от вечерите се заседя пред пуснатия телевизор,цял ден валя, та нямаше какво да прави навън, а вкъщи беше свършила всичко, та седна малко да поплете и да послуша телевизора. "За брат ти нищо не мога да измисля. Вълнени чорапи?"- питаше момиче-картинка в сатенена нощничка на фона на топла камина. "Чорапът не е подарък. В чорапът се слага подаръкът"- мъдро отвръщаше зализан доволник, явно главата на двучленната фамилия, който възнамеряваше да подари на цялата си рода до девето коляно договори с един от мобилните оператори.   Ана остави плетката на страна и затвори очи.   ***  Беше 1956 година. Годината беше бедна, а и се случи мразовита. Анини нямаха пари, когато беше минал навремето организаторът по ТКЗС-то беше записал, че имат два вола, но докато стане време да предават воловете в "общото" , единият се беше разболял и по съвет на селския ветеринар го бяха заклали. От Партията обаче ги набедиха, че са "кулаци" и нарочно са скрили единия вол, за да го предадат на "империалистите" и в резултат на това на родителите на Анчето удържаха някакви пари от работа, неизвестно по какви планове изплащаха още вола.  Разбира се, Анчето не знаеше това. Случката с вола се беше случила около времето на нейното рождение, а тя сега беше първи клас. Но знаеше, че трябва да се пази въгленче от печката, зарито в пепелта, понеже "няма пари за кибрит", а вечер седяха на тъмно, понеже "няма пари за газ и свещи". Виж, в училище беше светло и топло. В ъгъла на класната стая винаги весело бумтеше голяма варелна печка, а самата сграда беше електрифицирана, една от малкото в селото, които имаха електричество. А това, което беше най-хубаво на училище беше, че има столова. Вкъщи ядяха бедно. Майката на Анчето готвеше боб, зеле, брашняна каша, после пак боб, а горе-долу веднъж в месеца коляха кокошка , която трябваше да стигне за три яденета за шестима души- майката и бащата на момчето, баба и дядо й и малкото й братче. И се правеше така- на супа, на яхния, на каша. Разбира се, присъствието на самата птица в чинията беше символично, но винаги, когато я имаше в семейството беше празник. В училище не беше така. На столовата, която за най-малките беше безплатна, Анчето за пръв път разбра какво е "десерт" във формата на компот от сливи, макарони със сирене и захар и най-голямото чудо: крем-карамел. Ей този крем карамел , дето го дадоха един единствен път за цялата учебна година момичето го запомни за цял живот. Години на ред, чак до дълбока старост сякаш усещаше вкуса му, а ако някой я попиташе кое е любимото й лакомство винаги казваше "Крем карамел".   Крем-карамелът го дадоха по Коледа.   Разбира се, Коледата в училище не се празнуваше. За сметка на това още от началото на декември учителките и лелките започнаха да разказват на децата , че в края на годината, току в последния ден преди ваканцията в училище ще дойде добър облечен в червено старец, който ще раздаде подаръци на всеки ученик. "И да слушате и да учите усърдно!"- казваха учителките. "Той Дядо Мраз ще донесе подаръци според старанието и послушанието! На тези, които учат добре и са добри деца- ще да де най-хубавите подаръци. На тези, които не учат - по-лоши. А на тези които не учат и не слушат- няма да додене нищо".   И Анчето учеше. Тя по характер си беше притеснителна и скромна. Не помнеше някога да й се е искало да прави лудории и бели, пък и да беше родителите й бяха строги и постоянно и натякваха "да не се набива много на очи". И тя беше прилежна. Пишеше старателно ченгелчетата и завъртулките, които им даваха за упражнения , а после и буквите, големи и малки на тесните и широки редове, като внимаваше много да не капе с мастилото, понеже нямаше и попивателна хартия, пък и мастилото си беше скъпо и "не биваше да се харчи за тоя дето духа". Наредила беше само шестици и тя самата пред себе си признаваше, че с нетърпение очаква идването на Дядо Мраз. Понякога , докато вършеше домакинската работа вкъщи се размечтаваше какъв ще бъде подаръкът, който Дядо Мраз ще й донесе. Представяше си го ту като книга с изрисувани дебели корици, ту като красива кукла , веднъж дори си помечта няколко минути за колело, хубавина, каквато малко хора в селото  имаха. Но после бързо пропъди мисълта за колелото - къде ти един старец ще може да носи колело, че и подаръци за всички останали деца на гръб, та ако ще и да е Дядо Мраз.   Настъпи 25-ти декември и дългоочакваният ден дойде. Учителките и леличките бяха налепили по глобусите на лампите цветни хартии и бяха раздали на децата блокчета за рисуване, от които те изрязаха снежинки, а отпадъчните лентички налепиха на кръгчета и направиха гирлянди. От селската гора бяха отсекли голям боров клон, който също украсен с подръчни материали важно седеше в един от ъглите на стаята. На обяд в столовата им дадоха празничен обяд от картофена супа, пиле с ориз и прочутият крем-карамел, който остави на Анчето такива спомени...   И тогава, точно след празничния обяд, когато децата върнаха железните купички и чинии на лелята, която ги миеше, започна новогодишната програма. Децата влязоха в класната стая, а малко след това вратата се отвори и влезе висок, облечен в червено човек, с голяма шапка, памучна брада и голям чувал. Децата не се замислиха защо брадата му е такава "странна" , защото все пак беше вълшебник "идващ от много далеч, отвъд Полярния кръг", а това беше толкова много далеч, че там ходеха само учените от СССР. Пък и мислите на децата се въртяха най-вече около чувала с подаръците.

Учениците поздравиха Дядо Мраз с няколко специално научени български и руски песнички, след което едно по едно, отиваха, повикани от добрия старец, казваха по едно стихотворение и получаваха подарък.   Анчето получи малък пакет, увит в кафява хартия.   Когато Дядо Мраз си тръгна, децата започнаха да отварят подаръците. Едно момиче получи кукла, друго- няколко тетрадки с мастилничка. на момче от класа добрият старец беше подарил блуза, а един щастливец вече разкарваше по чина малък ламаринен автомобил-играчка. Анчето гледаше и очите й искряха. Момичето с куклата беше слаба ученичка, а пък това момче с количката беше прочут побойник и двойкар.  Ръцете и трепереха , докато развързваше канапа на подаръка. Дядо Мраз беше донесъл на Анчето вълнени чорапи.
    ***    Малкото момиче се прибра в дома си плачейки. "Как така, защо?" не спираше да се пита тя. "Нали учих?нали бях примерна?" а сълзите не спираха да извират от очите й, по принцип зелени като гората, а сека потъмнели като селската поляна наесен. Майка й седна до нея. "Защо, мамо? Защо? Защо Дядо Мраз на Б. подари кукла, на Ц. количка, а на мене тия чорапи? Даже и Л има по-хубав подарък от мене..."- не спираше да плаче момичето.    "То..няма Дядо Мраз чедо" - отговори майката. "Това ние сме купували. Техните имаха пари- взеха им хубави неща. Аз нямах. Тия чорапи аз съм ги плела, скришом. Само това имах- те тая прежда , останала от разпредения скъсан пуловер на дядо ти. Не е защото не си била послушна , или учиш зле. Ние сме такива. Като пораснеш, дай Боже да имаш ти да купуваш на децата си..."
    *** 
  Ана се събуди. Мъжът й отдавна беше заспал пред телевизора. На малката ракличка до нея стоеше снимката на синът й- отдавна заминал да работи някъде далеч, дори не се прибираше на село, все не го пускаха от работа. Една сълза потече от зелените очи на старата жена и падна върху плетката.      



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tit - Feeling Good!:)
10.12.2014 01:27
https://www.youtube.com/watch?v=w8_5MLtlBEE

извинявай!:(
Не мога да се сетя българска песен, събрала толкова отчаяние...
Нямаме.
Ние нямахме такива песни, Барде...Нашето го няма никъде.:(
цитирай
2. whitebarde - благодаря
10.12.2014 17:20
песента е страхотна. Ех така е, няма го. Тази човешка съдба..
цитирай
3. injir - И аз обичам да получавам като под...
19.12.2014 07:21
И аз обичам да получавам като подарък топли чорапки. А майка ми страда от суеверие, че ако не ми подари това, ще се случи нещо лошо с мен. Затова - обичам. :)
цитирай
4. whitebarde - :)
19.12.2014 23:12
тогава ти пожелавам и такъв подарък за празниците :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: whitebarde
Категория: Други
Прочетен: 315262
Постинги: 98
Коментари: 172
Гласове: 541
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031