Разказ за онова, скритото насилие, за което никой не говори, но много са го изпитвали на гърба си. Насилието у дома.







-Жано ма! Къде ми е ракията? Гласът, рязък и неприятен я сепна,  тя побърза да изплакне чинията и да я остави на сушилката. Побърза да извади от хладилника шишето и да притича по малкия коридор на техния апартамент.  Стефан, разпищолил се само по гащи на дивана в хола я гледаше начумерено. -Значи, хиляда пъти съм ти казал- като ми почнат новините, искам ракийката да ми е на масата. Другото си прави каквото искаш, но аз, който заради вас тука изнемогвам, искам поне новините да преглътна с ракийка. Жана мълчеше и чакаше неподвижно до масата. Като разбра, че няма да последват, поне засега, "гръмотевици" , му наля в чашката и побърза да се изнесе към кухнята- знаеше, че като се заседи по-дълго време в хола и дяволите му ще се фокусират върху нея. При това подсилени с духа на алкохола. Жана и Стефан никога не се бяха обичали. Ожени ги Партията, навремето. Секретарят на селото беше вманиачен по идеята населеното място да получи титлата "образцово", а той да "дръпне малко напред". И понеже Партията повеляваше, че "Семейството е основна градивна клетка на обществото", пък и на неженените никъде в страната не се гледаше с добро око, секретарят сипваше с големия черпак тормоз връз нейното семейство. Пък и връз семейството на Стефан. И двамата бяха минали 30-те, и двамата бяха неженени.  - Значи да стоите така, има нещо дето да не е наред- казваше секретарят- и ние ще разберем какво!  Това "ние ще разберем какво" плашеше родителите на Жана и на Стефан и те съответно ги натиснаха да се женят. Ама това любов, това хората да си подхождат.. "всичко са градски измишльотини", казваше бащата на Жана, а Стефановият добавяше :"или ще вървите като света..или". Не дочакаха "или". Ожениха се, от завода в близкия град, където работеха и двамата им дадоха малка спретната панелка, като за "младо семейство", която двамата изплащаха, а малко преди да дойдат промените им излезе числото и за "Москвич Алеко". Някъде по онова време се роди и Михаела.  Михаела беше свито дете. Жана я обичаше, но нямаше много време за нея. От завода се прибираше в къщи , като веднага се залавяше с домакинството. Стефан грешки не търпеше. Когато му закъснееше вечерята или "ракийката" започваше да мята гръмотевици и светкавици, а не дай си Боже по някоя дреха да останеше петно, което да не може да се изпере, или пък просто да е в лошо настроение имаше бой. И за двете. Нищо, че Михаела беше още мъничка. В тяхното село битуваше поверието, че "дете, което не се бие редовно няма да порасне". А Стефан полагаше много усилия Михаела да порасне.  Михаела завърши първи клас. От зеления картон с който подвързваха тетрадките и учебниците Жана изряза коронка с буквата "М", залепиха я с тиксо. Стефан не дойде на "Празника на буквите". Каза, че имал "много важна работа", като Жана си знаеше, че тази важна работа си е в кръчмата. Там отиваха и всичките му пари. Както и повечето от нейните.  Заводът никак не вървеше на добре. Говореше се за приватизация, но някак си мъгляво. Тази дума беше непозната за работниците, чужда. Витаеха слухове, че щял да дойде "някой си от Запад" и да купи завода, но щял да изпосъкрати повечето от тях. От Запад. Този същият Запад, който до преди 5-6 години беше "враг". И с който ги плашеха, че "ако победи, ще ги унищожи". А тези, които имаха роднини зад граница бяха преследвани и тормозени.  Един от чичовците на Жана беше избягал в Италия. Заедно с братовчедка й, още като съвсем мъничка. Когато Жана кандидатстваше в университета, първата година не я приеха. Викнаха я на разговор, разпитваха я за въпросния чичо. Не , че го познаваше, и не че поддържаше някаква връзка с него, но й обясниха, че "не може така" и че "трябва да с пазим от народния враг".  Приеха я на следващата година, но съвсем друга специалност. "По-безопасна".  Сега заводът, единственият в страната в който можеше да работи тя със своята специалност беше под закриване. Стефан вечер ръмжеше и гледаше злобно. Жана трепереше и гледаше да не се набива на очи, само да е мирно и тихо. И да няма бой, ако поне не за нея, то поне за Михаела.   -Жано ма! Я ела!- гласът на Стефан пак се чу от към хола. -Знаеш ли, че оная, твойта братчедка се върнала от Италията. Ейй големата работа. Вирнала нос, все едно ние тука сме новите колонии, разбираш ли. Знаем ги ние.. как стават работите по ония държави. Всичките български там са курви. Само не знам чича ти за какъв са го взели там. Стефан вече говореше завалено, шишето беше почти празно. Докато прибираше масата го видя, че вече е заспал. така както всяка вечер- на дивана, пред телевизора.   ***  Къщата на чичовите й беше порутена, а дворът обрасъл с бурени. Никой не беше живял в нея поне 10-15 години, мазилката се лющеше, а някои от керемидите бяха разместени. Но прозорците светеха. Жана почука и влезе. Посрещна я Илинка. На жанините години, но изглеждаше млада и хубава, със слънчев загар, копринена рокля, направена прическа, гримове. Братовчедката изглеждаше ..просто различна. Различна от всичко и всички наоколо. Усмихната , приветлива. направи кафе, сипа безалкохолно.  Поговориха си. Чичото беше починал, работел дълги години в завод за бяла техника. Илинка тъкмо кандидатствала в университет, наложило й се да работи и да учи едновременно. От нямане на опит и връзки се хванала в пицария, отначало само да чисти, после се прехвърлила на пиците и другите тестени изделия. Била и на каса, работила и с доставчиците. Накрая завършила, имала някоя и друга спестена лирета и решила да рискува- наела помещение, отворила собствено заведение. Вървяло трудно, но понеже оставала до много късно хващала работниците, които се прибират от втора смяна от работа. "Връзва се"- смееше се Илинка. -Добре де..- попита Жана предпазливо- не те ли е страх от мафията? Мафията беше нещо, с което цял живот я плашеха. Че на Запад мафията била всесилна, убивали хора за удоволствие, а всички плащали всекидневни откупи и бял ден не виждали.   - Мафията ?- учуди се Илинка- че аз съм дребна риба, на кого му пука за мен? Една пицария с три масички, каква ти мафия?    -Три масички? Ами не те ли е страх? Ами ако фалираш?  -Че какво пък! Сват широк , с друго ще се захвана. Човек има ли желание, има и начин. Само на страха да не се оставя!- усмивката на жанината братовчедка беше лъчезарна, като слънчев лъч напролет.    ***    -Къде си ходила, ма? - шамарът я изпрати крачка в страни. -При оная курва ! Курва ли ще ставаш , ма? -Стефан беснееше в тясното холче. - Курва и те тая и нея курва ще я прайш! - шамарите вече се сипеха и върху Михаела. -Ей, ще ви избием ей! - очите на жаниния съпруг бяха кървясали. -Всичките ще ви избием! Курви с курви. Вашта мама. Живота ми съсипахте, ееей! Подчинение искам, подчинение! Вашта семка.    Постепенно Стефан се умори и пак се пльосна на дивана.   - Да не сте смеяли да цикнете! Звук да не чуя от вас! И ако пак разбера, че ти си ходила при оная въртигъзерица, ще те уморим от бой!    Гласът му захриптя и скоро мъжът захърка. Както всяка вечер Стефан заспа на дивана.   ***  Михаела се събуди в автобуса. Навън беше светло, слънцето напираше през процореца. -Мамо скоро ли ще стигнем в Италия и ще заживеем на чисто- попита сънено момичето. -Вече сме там, милото ми- отговори Жана и обгърна дъщеря си с ръка. -Вече няма от какво да ни е страх.