-Еех.. да си дойдат децата..пък ще заколяме пуяка...- Генко се позвърна към бабичката, суетяща се около печката.
Баба Митрофана не му обърна внимание, залисана беше да излива първата вода на боба, та гледаше хем да не се опари, хем да не изпадне в кофата някое зърно. Тая гореща вода, поела бобения вкус и аромат щеше да влезе след това в състава на храната за прасето, наричана по селски "скроп".

-Ще го заколя, даже ще ти помогна в скупането и чистенето.А после ще го направиш ти така, с кисело зеленце и пиперец, после на масата с главичка чесън и каничка вино, както не е ял даже и Барак Обама

- Какво си се разбърборил- баба Митрофана ядосано клопна с капака на тенджерата- ай,  дигни се, да забъркаш на пасето, да дадеш и на кокошките, козата, магарето...

- И пуяка ще нахраня, хубаво ще го угоя аз..за като се върнат децата- на лицето на Генко се появи замечана усмивка.
-Не са си идвали изобщо. Откакто заминаха. Работа, разправят. Работа, работа, работа.. нема делник, нема празник. От сутрин до вечер- работа. Нема Коледа за тех, нема Великен. Немеца не признава. Той почива, ама нашите не...

- Дее, бе, Геноо... Стига си ми намилал. Еее като някогашната воденица на Поповите си. Като те взех, си мируваше, мълчеше като тиква, а сега на стари години стана кречатало- сопна му се бабата.
-Като че не знам как е. Знам. Всека година по това време все се утурваш на пуяка...

- Мъка ми е,  Фано. Тежко. 

- Е, а мене да не ми е по-леко. Същото. Е, сега нали ще си дойдат, няма и месец.  Сметам на по календара- на двайсе и осми пристигат у Софеата, нощуват у Янкините и на сутринта на двайсе и девети  сутринта хващат влака за у града, оправят там, апартамента и вечерта са тука. 

- А ти ще си сготвила пуяка, леглата хубаво да настелиш, да им е меко... аз дърва един кубик съм им нацепил, да е топло...

Телефонът звънна. Митрофана, като уж по-чевръста, а всъщност по-съобразителна, се шмугна бързо покрай размечталия се Генко и вдигна слушалката.

-Пенчо, сине- задави се бабичката- здравей!

Генко се засуети около нея и заръкомаха "Копчето, копчето натисни".  Митрофана го погледна отначало с недоумение, после схвана и включи говорителя. Гласът на Пенчо се рзнесе, примесен с пращене и пиукане из цялата стая:
-....се изпълнява план, имало нарастване на потреблението, да отговорим на търсенето, вика. После щяло да се отвори възможност и щял да ме пусне. Ама след няколко месеца, да насмогнем. Иначе допълнителните смени ще ги платят, това е хубавото. Пък и най-важното е да пазя местото, Криза е, а има ли съкращения - българите първи сме на пангара, тука ни нямат за нищо...

В очите на Генко напряха сълзи.  Наметна ватенката и излезе навън. Все тъй се случваше- първо не можеха да си дойдат зарад документи, после дойде кризата, беше ги страх, че ще останат без работа... сега кризата уж отмина, пък Пенчо все не го пускат..
Влезе в хамбарчето и загреба паница ръж. Зърното плисна по двора, размесено със солени капчици вода от очите на стареца.

Един престарял пуяк започна да кълве...